(Напук на цялата заобикаляща ме тАпотия)

„Влюбен ли съм?” Макар и очеваден за останалите, това всъщност един от въпросите, които най-често задаваме сами на себе си.

Любовта е нещо сложно, а в учудващо много случаи нещо, от което бягаме като от Дявола. Как така човек би искал да избяга от любовта, ще попитате вие.

Мога да ви изброя всичките причини на света: сърцето ви, което е чупено на парченца вече много пъти, страхът, че губиш своята независимост, чистият егоизъм, синдромът „Не искам да съм слаб пред хората”, златната халка, резервирала безименния ви пръст, простата човешка глупост.

Често, хората си задават този екзистенциален въпрос не защото страдат от някакви вътрешни задръжки, а просто защото наистина не могат да си отговорят. Често например любовта се бърка с похот. И дори и много пъти да се преплитат в една греховна спирала, двете са достатъчно различни.

Похотта се базира на физическото, на осезаемото, на първосигналното, тя е жизнено необходимата вода, от която почвата се нуждае, за да роди своите плодове.

Любовта, от своя страна, е величина на душевното, на възвишеното, на нуждата, която възниква, след задоволяване на първосигналните такива. Тя е продуктът: това което изпитваме, щом зърнем поникналите от земята плодове...

Любовта е сложно нещо наистина. Но понякога знаците, които ни дава са повече от лесни за индикация.

Със сигурност сте влюбени, ако...

- Изведнъж станете олигофрени: вървите към офиса, а навън есента сипе своя леден дъждовен яд върху ви. Вие от своя страна се намерите на средата на тротоара, с непонятно застинала глуповата усмивка, застанали и замечтано наблюдавате красивите вадички, които текат по ръждясалата ограда до вас. Ненадейно минава автомобил и ви изпръсква. Няма нищо, всъщност нищо не е от значение.

- Изведнъж ставате второто име на непукизма (да не се бърка с апатия). Просто спира да ви пука. Не ви пука, че са ви затрупали с работа, не ви пука, че времето навън е подходящо за самоубийство, не ви пука, че отново сте затънали във финансовото блато, не ви пука за цялата ви заобикаляща среда, за прозрачните хора, които се опитват да разкъсат вашата мембрана, но така и не успяват. Не ви пука за новата ви материална придобивка, за външния ви вид, за мнението на останалите... Вие просто искате да си слушате красива музика..

- Изведнъж оглупявате. Не можете да правите елементарни сметки, прекрачвате срокове, изпускате срещи, оставяте котлона включен, не можете да се сетите кой изобщо беше новия колега, помните не повече от 3 минути и не повече от 3 неща на ден.

- Изведнъж ставате Майка Тереза. Странно защо изведнъж ви се приисква да спасите целия свят. И най-чудното е, че чувствате, че имате достатъчно енергия за това. Мрънкащи приятели, които току-що са скъсали с поредните си половинки – дайте ги насам! Самотни души, които се борят за изгубени каузи – с тях те! Малко изгубено кученце на пътя – взимате го! Приятел е закъсал в нужда – давате му последните си пари... И как няма – та вие толкова ОБИЧАТЕ хората... и животните... и предметите... и камъчетата... и цветята... и трамваите... и...

- Изведнъж всичко, за което започвате да мислите е едно – за него (нея). Непрестанно, неуморно, неспирно, денонощно, натрапчиво, нереално, денонощно...

Да, точно както се пееше в една песен: „Ти си моя тежък наркотик”...